Симеон Николов е само на 17 години, но вече е носител на наградата спортен "Икар" 2023 за заслуги. На все още крехка възраст разпределителят ни вече е в мъжкия национален отбор на България и лидер на Левски. Младият Николов върви по стъпките на баща си Владимир и брат си Александър. Не се страхува от предизвикателства, напротив - иска ги. Николов даде интервю за официалния сайт на БФ Волейбол веднага след церемонията, организирана от фондация "Български спорт" и Български олимпийски комитет.
Как се чувствате като носител на "Икар"?
- Първо искам да благодаря на хората, които организират награждаването. На Българския олимпийски комитет, на фондация "Български спорт". Горд съм, че са оценили труда, който положих през цялата година. "Икар"-и са носили най-великите български спортисти. И сега е шанс да благодаря, че станах част от тях. Имам още страшно много да уча, да постигам. Нека това е началото. Мечтая догодина отново да получа "Икар", но не за мен, а за националния отбор на България.
Изпращате много трудна година. Как бихте я описали?
- Като полезна. В нея израснах страшно много. Случиха ми се неочаквани неща. Да, те вече са в миналото, но ще бъдат от полза за бъдещето. Най-вече се развих ментално. Трябваше да преживея тежка контузия. Ужасно трудно е да чуеш, че няма да отидеш на Световно първенство. Трябваше да бъда силен и мисля, че се справих. След това дойде Световното първенство и олимпийската квалификация. Напрежението беше огромно. Знаех, че трябва да се доказвам не всеки ден, а всяка секунда. Всички тези дни с националния отбор бяха огромен опит.
А какво очаквате от следващата година?
- Ще играя във всички възрасти с националния отбор, за които имам право. Още на 3 януари започваме подготовка за европейската квалификация в Румъния за тима под 20 години. Прибираме се и веднага идва турнирът Купа България с Левски. Труден месец ще е януари. Но аз не се притеснявам, а го чакам с нетърпение. През лятото е турнирът, на който всички се надяваме - Лигата на нациите. Дано да съм жив и здрав, да имам шанса да се изправя срещу най-добрите в света. България все още има минимална надежда за класиране на Олимпийските игри в Париж. Защо да не вярваме в нея? Ако чудото стане, ще се сме на най-великия турнир. Искам да се боря за този шанс.
Следвате стъпките на брат си Александър и след края на сезона отивате да учите и играете в САЩ. Колко голяма крачка е това?
- Най-голямата! Отивам на другия край на света без семейството и приятелите ми. Мисля, че така е правилното. Не се притеснявам, а нямам търпение. Животът в САЩ е съвсем различен. Аз "влизам в обувките" на брат ми и ходя по неговия път. Алекс е моето вдъхновение. Видях колко той се разви в Америка и мисля, че това ще е полезно за моята кариера. Ако Алекс не беше минал по този път, едва ли и аз щях да го направо. Сега той ми каза: "Браво за решението!"