НАПАДАТЕЛЯТ С БОМБЕНИЯ УДАР

ПАНАЙОТ ПАНДАЛОВ

7.05.1926 – 4.09.1984

Наричали са го „Парен чук”, „Поразяващата ръка”, „Бомбардировач” и с още подобни епитети. Защото за всеки, който помни играта му това са най-логичните определения.

С топовните си удари над мрежата този исполин на родния волейбол сякаш показваше, че иска да пробие дупка на терена или поне да спука топката. Още по-страшно бе да се посреща убийствения му сервис, доказано най-силен по негово време у нас, а често и в чужбина. Тогава сервисът не се изпълняваше с отскок, а със странично замахване и огромната лапа на дясната му ръка изстрелваше топката със 120 км/ч. Десетки са изкълчените пръсти на осмилилите се да посрещнат негов сервис или забиване с пас, с две ръце отгоре, както правеха всички у нас в средата на ХХ век. А и почти всички в чужбина, с изключение на чехите, които отлично посрещаха и с две ръце отдолу, но това е друга тема. Така той се утвърди за цяло десетилетие, като един от ударния триъгълник в националния тим, заедно с другите ни двама големи нападатели, Б. Гюдеров и Д. Захариев.

Пред атаката на Пондалов, тази блокада на съперника е обречена...

Великанът на българската волейболна атака по онова време Панайот Пондалов бе обграден и с ореола на всеотдаен войн, устремно понесен от вихъра на спортната битка. Иначе сдържан и скромен, на терена той просто става друг човек. Пълното му сливане с бурната динамика на игровия момент отприщва емоционални изблици, които го превръщат в разярен лъв. Тези качества го изведоха до най-високото му отличие и признание. За различните спортисти то е различно. В повечето случаи стойността на покорения най-висок връх е съизмерима с блясъка на метала, от който е направен извоювания медал. Но има случаи, когато и без медал признанието е максимално престижно. До толкова, че по-високо не е възможно. Световно! Такава най-авторитетна оценка постигна Панайот не къде да е, а в Париж, на световния шампионат-1956 г.

Треньорът Г. Кръстев води тогава един от най-добрите ни състави изобщо в историята на мъжкия ни волейбол: Б. Гюдеров-капитан, П. Пондалов, Д. Захариев, Б. Мошелов, Ил. Асенов, Т. Симов, П. Топалов, Н. Лечев, Л. Гюдеров, Д. Денев, В. Симов и Б. Данаилов. Освен това, преди Париж, България е трета в Европа и в света! На ръководството на волейбола и на спорта у нас задачата за медал във френската столица дори му се вижда малка и съвсем неразумно се говори за титла и злато... Както обикновено става в подобни случаи, голямата ни кошница си остава празна и българите завършват 5-и, след Чехословакия, Румъния, СССР и Полша, пред САЩ, Франция, Унгария и др. Но един българин се откроява през цялото първенство и единодушно достига до най-високата оценка за своето представане. Панайот Пондалов е в отбора на света и то в идеалната му шестица!

 
Най-добрите 6 волейболисти на СП в Париж-1956 г.: от дясно наляво, прави, П. Пондалов, Лазничка/Чех./ и Зелник/САЩ/; клекнали, Роман/Рум./, Мусил/Чех./ и Фасахов/СССР/.

Отделно от това, Пондалов е обявен и за Почетен гражданин на Париж. След Б. Гюдеров от ЕП там-1951 г., той е вторият българин с тази висока чест.

Макар че от Париж са завърна без медал, Панайот има световни отличия. Първото от тях е още с неговия дебют в националния отбор, открит и поканен от треньора В. Анков. На световния шампионат в Прага-1949 г., здравенякът от Сливен веднага впечатлява с мълниеносните си поразяващи сервиси, а България става 3-а в света, след СССР и Чехословакия. Основният ни състав там е К. Шопов, Б. Гюдеров, Др. Стоянов, Г. Коматов, М. Димитров и Т. Симов, а освен Пондалов, бронзови медалисти са още Б. Мошелов, Г. Хаджипетров, Ст. Кърджиев, Б. Владимиров и К. Баджаков.

Още по-ценно, сребърно е следващото отличие на Панайот, въпреки че е от европейското първенство в Париж-1951 г., защото най-силните отбори все още са само от континента. Там той е вече в основния състав, който треньорът Д. Еленков успешно извежда до вицешампионската титла на Европа, след СССР и пред Франция.Това все още е най-доброто ни класиране в Европа.

Вицешампионите на континента от ЕП в Париж-1951 г.: от ляво надясно, І ред, Б. Гюдеров-капитан, Ст. Кърджиев, Б. Данаилов, К. Шопов, Др. Стоянов и П. Пондалов; ІІ ред, К. Баджаков, Д. Денев, Ив. Конарев, П. Пърлев, Г. Петков и П. Механджийски.

Българският бронз от Прага-1949 г. е потвърден и на следващото световно първенство, в Москва-1952 г., под ръководството на треньора Г. Кръстев. П. Пондалов е сред заслужилите най-висока оценка от българите, заедно с Б. Гюдеров, Д. Захариев и Б. Мошелов за 3-ото място, след СССР и Чехословакия.

Бронзовите медалисти от СП в Москва-1952 г.: от ляво надясно, Б. Гюдеров-капитан, Д. Денев, П. Пондалов, Др. Стоянов, Д. Захариев, К. Баджаков, К. Шопов, Л. Гюдеров, Б. Владимиров, Б. Мошелов и Т. Симов.

Особено важна за нас е годината 1954. Най-напред с историческото събитие на 18 април, макар и в приятелската среща България-СССР, на пистата пред официалната трибуна на стадион „Васил Левски” в столицата. Всяко друго определение за този мач, пред повече от 20 000 зрители, ще бъде непълно. Защото в историята на световния волейбол остана записано, че българите първи победиха /3:2/ непобедимата Сборная на руснаците! Които нямаха загуба от дотогавашните си 100 международни срещи... Основният ни състав в този мач бе Б. Гюдеров-капитан, П. Пондалов, Д. Захариев, Б. Мошелов, Т. Симов и руснакът С. Гаврилов /от спортното дружество на съветските граждани в България „Червена звезда”/. В игра влизаха още Л. Гюдеров, Лечев и Генчев.

Голям дял има Пондалов и за едно от най-ценните постижения на родния волейбол. Титлата световен студентски шампион бе извоювана на Универсиадата в Будапеща-1954 г.

Световните студентски шампиони със златните медали от Универсиадата в Будапеща-1954 г.: от ляво надясно, на най-високото място на стълбичката на победителите е капитанът Б. Мошелов, Б. Гюдеров, П. Пондалов, Т. Вутов, Т. Чакъров, Д. Захариев, Я. Оташлийски, Д. Шойлев, Г. Петков, Т. Симов, Н. Лечев и К. Йоцов.

Макар и без медали, не по-малко стойностен е световният принос на Пондалов и другите ни национали за олимпийското признание на волейбола. По време на 53-ата сесия на МОК в София-1957 г., те спечелиха демонстративния международен турнир /пред СССР, Чехословакия и др./, с който волейболът бе приет в олимпийската програма.

Победителите в турнира: от ляво надясно, прави, Д. Еленков-треньор, капитанът Б. Гюдеров-с купата, П. Пондалов, В. Симов, Т. Вутов, Б. Мошелов, Т. Симов и К. Шопов-пом.-треньор; клекнали, Я. Оташлийски, Н. Руски, Н. Лечев и Д. Шойлев. От снимката липсват Д. Захариев, Ил. Асенов, П. Топалов и В. Господинов, общо 14, от които за всеки мач треньорите записват 12.

Последното си голямо международно признание Панайот извоюва на европейския шампионат в Прага-1958 г., където българите бяха веднага след медалистите Чехословакия, Румъния и СССР. Макар и без медал, той бе в идеалната шестица на континента, заедно с Палдус /Чех./, Фасахов /СССР/, Рома /Рум./, Рутковски /Пол./ и Татар /Унг./.

У нас, освен 7 г. в родния си Сливен, той игра 11 г. в „Славия”, която тогава се наричаше „Ударник” и там като капитан бе водеща фигура за спечелването на 3 титли. На белия отбор отдаде повече от 20 г. и като треньор на млади таланти.

...........................................

/Асен Минчев/