БЪЛГАРСКИЯТ ПАЛДУС

НИКОЛА ЛЕЧЕВ

3.07.1933

В началото на втората половина от ХХ век Чехословакия бе всепризната световна сила във волейбола. Тя имаше във фамозния си отбор състезател, когото на пръв поглед сега трудно бихме нарекли волейболист.

Освен че тогава рядко имаше край мрежата хора над 190 см, един от основните разпределители на чехите, Палдус нямаше дори и 180 см. Фигурата му и особено в краката приличаше на щангист. Истината е, че бе и състезател по акробатика, скокове на батут, откъдето идваше и невероятната му взривна сила за скачане. Затова много често успешно лъжеше съперника и вместо да вдигне топката за атака на някои от основните си нападатели, той още от втори пас забиваше неспасяемо. Но това не бе само чешки патент. Такова изключение-чудо си имахме и ние.

Набитият и як като гранитна скала пловдивчанин Никола Лечев бе известен и с името Джони. Той бе един от двамата /с Т. Симов/ разпределители в основната шестица на националния отбор. На сервислинията винаги се строяваше последен от 12-те, защото бе най-нисък. Но можеше всичко във волейбола и го правеше не по-зле от най-добрите си съотборници във всеки един от елементите на играта. И все пак, имаше нещо, в което той бе ненадминат. Неговата защита спокойно може да бъде наречена волейболна акробатика.

Момент от СП в Москва-1962 г. Патентът на Лечев. Вляво Жотев, вдясно Константинов-Гибона.

А мощта на удара му в атака отстъпваше само на Пондалов-Румбата и то не винаги... Толкова силна и постоянна бе играта на Лечев в националния тим, че почти винаги започваше мач цяло десетилетие, 1953-1963 г.

Лечев в нападение на СП в Москва-1962 г., вдясно Жотев.

Особено впечатляващо бе началото му с националната фланелка, макар и на неофициална проява. Неофициална, но толкова силна и престижна, че международният й отзвук намери широко отражение в чужбина. Това бяха приятелските срещи с гостуващите у нас представителни отбори-мъже и жени на СССР, които пристигнаха като безспорни лидери на световния волейбол и то без да имат загубен мач! И още на първата среща в столицата, на 18.04.1954 г., на пистата пред сектор А на ст. „Васил Левски” българските национали първи в света постигнаха успех срещу непобедената до тогава в 100 мача Сборная-3:2! Най-голям дял имат капитанът Б. Гюдеров, Пондалов, Захариев, Мошелов, Т. Симов и руснакът Гаврилов /от спортното дружество на съветските граждани в България „Червена звезда”/. Най-често в игра влизаше и Лечев, а успешно се включваха също Л. Гюдеров, Генчев, Петков. При жените, България-СССР-0:3. Не е излишно да си припомним, че на реваншите, само след седмица, на 25.04. и българките за първи път в света победиха рускините с 3:2, а в мъжкия мач България-СССР-0:3.

Първият официално документиран връх в блестящата кариера на Джони е златният медал от първата световна титла за родния волейбол. Тя е световен студентски шампион от Универсиадата в Будапеща-1954 г.

Световните студентски първенци от Будапеща-1954 г.: от ляво надясно, Мошелов-капитан, Б. Гюдеров, Пондалов, Денев, Чакъров, Захариев, Оташлийски, Шойлев, Петков, Т. Симов, Лечев и Йоцов.

Висок връх за Лечев е и европейският шампионат в Букурещ-1955 г. Доказателство са бронзовите медали за 3-то място, с които той и съотборниците му застанаха на почетната стълбичка. Заслужават да си ги припомним и тях: Б. Гюдеров-капитан, Пондалов, Т. Симов, Денев, Мошелов, Тасков, Л. Гюдеров, Чалъшканов, Вутов, Оташлийски и Генчев, с треньор Г. Кръстев. Пред тях са само Чехословакия и Румъния, а без медали останаха СССР, Полша, Югославия...

Освен с бронзовата слава на Европа, за българския волейбол това първенство остана и с почти неизвестния у нас скандал от мача България-Румъния. И за да бъде всичко максимално автентично, нека да говори самият Н. Лечев.

„Предварително знаехме, че ще ни бъде трудно, но не толкова спортно-технически, защото на неутрален терен почти винаги побеждавахме румънците и то с по 3:0. Но у тях бяхме сигурни, че ще има съдийска сеч. Ядохме им попарата и предишната година, на младежкия фестивал в Букурещ. И сега ставаше същото. Председателят на съдийската комисия на първенството, румънецът Груя назначи за този мач най-неопитния съдия – Лахут /Ливан/, който започна грубо да ни ощетява. Ние спечелихме първия гейм, но веднага след това ливанецът просто прекаляваше с отсъжданията си против нас и румънците изравниха, 1:1. При смяната на игрищата, Тошара /Т. Симов/, какъвто си е кибритлия перничанинът като мен, се спря при секретарската маса. Там бе седнал и шефът на съдиите, Груя, а Тошара се насочи към него и му каза някои не съвсем цензурни неща за най-близките му роднини... Случката, обаче имаше лоши последствия, защото Тошко изобщо не е предполагал, че румънецът разбира български език, защото бил от Добруджа... И въпросът от спортен стана политически и дипломатически. След мача, който загубихме с 1:3, ни извикаха в нашето посолство в Букурещ и започнаха да ни кастрят, но Т. Симов го нямаше. Шефовете на отбора, не треньора, веднага го изключили и още същата вечер са го качили на влака за София, без ние да знаем. Затова никой от нас не го изпрати на гарата, а са го изпратили приятели от отбора на Югославия.”

Макар и скромни, имам претенции да съм сигурен, че тези описани от Лечев събития за първи път стават публично достояние у нас. До 1989 г. това априори бе невъзможно, заради цензурата /неофициална, разбира се/ в нашата журналистика. А ако някой не е съгласен и не вярва, ще приведа факт, който показва замазване, та чак престараване и преиграване.

Бронзовите медалисти от България завършват първенството с 11 души, без изгонения Т. Симов. Нормално е, в нашата преса успехът за 3-тото място в Европа да се подкрепи и със снимките на националите. И един вестник /от колегиалност го премълчавам/, наистина ги отпечатва и то на първа страница. Но, на мястото на изключения Т. Симов са сложени не една, а още две снимки: на А. Гълъбинов и на Х. Аспарухов, които изобщо не са били на шампионата /?!/, но с тях стават общо 13 състезатели!?... А иначе, 12-ят бронзов медал е предаден на когото трябва – на действителния участник Т. Симов, у когото си е все още.

В спортно-техническо отношение, Джони и съотборниците му наистина пропускат огромен шанс за нещо повече от бронз. Преди първенството отборът ни е в отлична спортна форма, но негативно влияние оказва отпадането на три от шестте ни основни единици. Дни преди отпътуването заболява Захариев, който не заминава. Още след първия мач контузия вади от игра и Мошелов, а невъздържаната постъпка на Т. Симов остава отбора практически само с 10 души.

В подобно, дори и в още по-добро спортно-техническо състояние е отборът ни следващата, 1956 г. на световния шампионат в Париж. За френската столица той заминава със заслужения авторитет на трета сила в света /от Москва-1952 г./ и на трета сила в Европа /от Букурещ-1955 г./. Нашите си спечелват неофициалното признание за най-атрактивен отбор в света. Това е главната причина за официалната покана от английски мениджъри, след Париж българите да направят на острова едномесечно турне за популяризиране на волейбола. Тогава от националите ни няма болни, контузени и невъздържани, но има прекалено рано изплетена и то много голяма кошница. А тя обилно ражда блянове...

Интересното е, че кошницата е създадена не от Лечев и съотборниците му Б. Гюдеров, Пондалов, Захариев, Мошелов, Т. Симов, Асенов, В. Симов, Топалов, Денев, Л. Гюдеров и Данаилов или от треньора Кръстев. Създава я ръководството на федерацията, която тогава се нарича Републиканска секция по волейбол. Говори се дори за титла и злато... Бляновете са хубаво нещо, но те злокобно прикриват стара, дълго съществувала и дано свършваща, вече, слабост. Става дума за пълния антипод, за точно обратното на тогавашната перфектна чехословашка психологическа и морално-волева подготовка. При всяка и най-малка грешка, нашите започват взаимни упреци, които преминават в обиди, обидите – в ругатни, ругатните – в сръдни, а сръдните – в дори и умишлено вредни действия на терена... Не си е за вярване, но някои от националите, макар и полугласно си го признават... Прибавя се и важна, организационна слабост.

От всички страни до 10-то място в класирането, само България не изпраща съдия... Поради което нашият отбор е най-често ощетяваният. Та да се стигне до мача с Чехословакия, който в 5-я гейм на 3 пъти завършва с наша победа, но румънският съдия Сотир 3 пъти не я признава и накрая 3:2 за чехите... Водач на отбора ни е шефът на нашия волейбол Ж. Колев, полковник от МВР, бивш политкомисар на партизанския отряд „Чавдар”. Цивилен, той звучно изказва някои не особено ласкави неща за най-близките роднини на съдията и съжелява, че не си носи пистолета... Е, чак за провал не става дума, но 5-тото място, след Чехословакия, Румъния, СССР и Полша не стига дори и само за да покрие дъното на голямата кошница. А ядосаните шефове на отбора и федерацията отказват английското турне. Все пак, наградени са и българи. За отличната си игра Б. Гюдеров и Пондалов са обявени за почетни граждани на Париж, а Пондалов е в основната шестица на символичния отбор на света! За най-добър състезател на шампионата е определен Фасахов /СССР/, но той казва: „Не аз, а българинът Н. Лечев е най-добрият”.

На следващия световен шампионат-1960 г. в Рио де Жанейро само България, от бившите социалистически страни не участва защото не се намират пари... Но Джони има участие и на световното първенство в Москва-1962 г., заедно със Захариев-капитан, В. Симов, Сръндев, Константинов, Асенов, Панталеев, Кръчмаров,  Жотев,  Кочев,  Маринов и Аначков, с треньор Шопов. Там българите са 4-ти, веднага след медалистите СССР, Чехословакия и Румъния.

Момент от мача България-Япония-3:1 на СП в Москва-1962 г. Сръндев преодолява тройната блокада на японците, вляво от него Лечев, а вдясно Захариев.

С футбол започна спортния си път пловдивският ученик Н. Лечев, в квартал Кючук Париж. А случаят го срещна с опитния спортен специалист, руснакът Ев. Белий, преподавател по физкултура във Френския колеж-1948 г. Освен с лека атлетика и акробатика, той го запозна и с волейбола, в който стигна до градския отбор на „Торпедо”. Невероятният за ръста отскок и силата на удара му бяха забелязани от националния треньор Д. Еленков, който го препоръча на Б. Гюдеров в Перник-1951 г. Така Лечев получи здравата закалка на „Миньор”. Във Военното училише на Трудова повинност в София облече екипа на „Ударник” /както се казваше тогава „Славия”/-1952 г., откъдето е прякорът му Джони, а на следващата година стана национал.

Републиканският шампион за 1953 г. „Ударник”: от ляво надясно, Пондалов-капитан, Захариев, Тасков, Л. Гюдеров, Лечев и Данаилов.

Когато спря да играе-1963 г. отиде треньор в родния Пловдив, а неговият детски отбор на „Локомотив” стана републикански първенец-1965 г.

Детският отбор на „Локомотив”/Пд./ с треньор Лечев, републикански първенец-1965 г. Първият вляво, прави, бъдещият президент на Р. България П. Стоянов-№ 2.

Със своята всеотдайност във волейбола, в който изгради завидна кариера Н. Лечев заслужено се радва на уважението и признанието не само на спортен Пловдив.

.................................. /Асен Минчев/