ЕДИН ЖИВОТ С ВОЛЕЙБОЛА

МИТКО ДИМИТРОВ

25.01.1920 - 17.10.2013

Световният мъжки волейбол е имал различни водачи, но нашият почти винаги е бил сред най-добрите или близо до тях. Няма спор, че най-високите му върхове за международното ни признание са спечелените 10 медала от ОИ, СП и ЕП.

Както всяко първопроходческо дело, исторически важна за нас е фундаменталната роля на големия пробив, който прави родният волейбол още на дебютния световен шампионат. Това 3-о място за бронзовите медали в Прага-1949 г. постави изключително високия ориентир за следващите ни поколения национали. В своите изяви те го имаха пред себе си като свято морално задължение и синовна отговорност пред истинския спортен подвиг на своите славни предци. Митко Димитров е един от тогавашната ни желязна основна шесторка, заедно с безспорния лидер и капитан на отбора К. Шопов, Др. Стоянов, Г. Коматов, Б. Гюдеров и Т.Симов. Заслужават да си припомним и останалите: С. Кърджиев, Г. Хаджипетров, П. Пондалов, Б. Мошелов, Б. Владимиров и К.Баджаков. Специално внимание заслужава треньорът В.Анков, с право наричан патриарх на родния волейбол.

Бронзовите медалисти от СП в Прага-1949 г. От дясно наляво: К. Шопов-капитан, Б. Гюдеров, М. Димитров, Г. Коматов, К. Баджаков, Б. Владимиров, Т. Симов, П. Пондалов, Г. Хаджипетров, Б. Мошелов и С. Кърджиев/от снимката липсва Др. Стоянов/.

С мъка говори Димитров по въпроса с какво са били наградени, след завръщането им в София. Това е разрешението горнището на дочените анцузи и гуменките, с които са играли в Прага да им останат за лично ползване… Връчили им и по едно годишно течение на сп. “Физкултура и спорт”… И една странна особеност, защото ги дават на 11 души от отбора, без него. И на 5 души от основната шестица дават званието Майстор на спорта, пак без Митко. Само неясна случайност, засега…

След година-1950, България за първи път е домакин на голямо международно спортно събитие/от балканиада нагоре/, ЕП по волейбол в София. Отново треньорът Анков и капитанът Шопов успешно водят Митко и другите ни национали към финалната четворка и България заема място веднага след медалистите: СССР, Чехословакия и Унгария.

На кортовете на столичния колодрум, шестимата българи преди мача с Полша/3:1/ на ЕП-1950 г., от ляво надясно: К. Шопов-капитан, Др. Стоянов, М. Димитров, Т. Симов, Б. Владимиров и Б. Данаилов.

Момент от мача България/с бели екипи/-Румъния-3:0 на ЕП в София-1950 г. Успешна блокада на М. Димитров.

До бронзови медали достигна Димитров с националите още при своя дебют в представителния тим. Включиха го в състава за Балкано-средно-европейското първенство, също в София-1948 г., когато България е на 3-о място, след Чехословакия и Югославия.

Момент от това първенство, също на колодрума, с мача България/вляво, с по-тъмни екипи/-Унгария-3:1.

За своето начало във волейбола той връща спомените си към 1931 г., като ученик от V кл. в родната Стара Загора, където стига до отбора на гимназията. Любовта на Митко към волейбола продължава и във Военното училище в София-1938 г., където завършва висше военно образование като подпоручик-1941 г. В Стара Загора е организатор, администратор, треньор и капитан на волейболния отбор на местния “Локомотив”. И по време на Отечествената война, 1944-1945 г., командирът на 7-а рота от 12-и полк на 8-а Туджанска дивизия поручик М. Димитров не е забравил любимия си волейбол. Той и сега отлично си спомня славния боен път на ротата, от родния град до Австрийските Алпи. И че навсякъде, където тя се е задържала за повече от седмица, винаги е намирал време и място за волейбол, за да ободри и раздвижи войниците си.

След войната, на профсъюзното първенство на Южна България-1947 г. идва и първият сериозен успех на Митко и водения от него “Локомотив”. Това е победата на финала в Пловдив срещу силния състав на местния “Локомотив”, воден от бъдещия му съотборник в националия тим Г. Коматов. Предишната-1946 г. обаче, кавалерът на Орден за храброст поручик М. Димитров, само година след войната, е арестуван в градския затвор!?… Само защото е завършил Военното училище преди 9.ІХ.1944 г. Естествено, че срещу смелия и честен войн и патриот няма никакви конкретни обвинения и след 11 месеца и половина е отново на свобода. А на финалите в Пловдив-1947 г., силните му изяви при мрежата впечатляват капитана и играещ треньор на “Чавдар”/Сф./, бъдещият национален капитан К. Шопов. Той успя да убеди Митко да премине във военния столичен отбор, вече като студент по право, а се дипломира-1951 г. Последва обединението на “Чавдар” и “Септември” и там е първата му републиканска титла, вече с тима под името “Септември” при ЦДВ, във Варна-1948 г., защитена и на следващата година. Ръководните умения на терена съвсем естествено издигнаха Митко за играещ треньор, след като К. Шопов премина в БФВ-1952 г.

Междувременно, завърши и първата треньорска школа по волейбол във ВУФ/ВИФ и НСА/-1951 г., ръководена от В.Анков. На висшистите, завършили тази школа законът признаваше за завършен и целия курс на ВУФ, с което Димитров вече имаше 3 висши образования: военно, юридическо и спортно! Той успешно водеше ЦСКА, но въпреки това не пуснаха треньора при гостуването на отбора в Израел-1954 г. Тогава отпаднаха съмненията за случайност, когато го „пропуснаха” за Майстор на спорта и за „наградата”/!?/ от горнище на анцунг с гуменки и сп. „Физкултура и спорт” преди 5 г. … Никаква случайност не е било, защото характеристиката му, че е неблагонадежден към властта, като офицер отпреди 1944 г., винаги е вървяла като черна сянка след него. И затова по време на унгарските събития-1956 г. му казват сам да напусне ЦСКА, за да не бъде уволнен. Шефовете на ЦСКА проявяват някаква милост, все пак…

Големият треньор М. Димитров веднага е привлечен в “Славия” /тогава “Ударник”/ и успя да изведе отбора до купата на България. Доказаните му треньорски умения бяха достатъчни за да го поканят за съюзен треньор в БФВ-1960 г. при жените. След 2 г. лично водеше националките за 6-ото място на СП в Москва. Той отново стана клубен треньор, като пое мъжете на “Спартак”-1967 г. и на следващата година ги изведе до титлата. След 2 г. стана обединението с “Левски”, а в новия клуб Димитров пое целия волейбол. Пак му възложиха националния женски тим и той го ръководеше за 4-ото му място на ЕП в Белград-1975 г. Последваха 2 г. на работа с отбори в Кувейт, а от 1978 Димитров започна с младия но перспективен и славен по-късно женски състав на ЦСКА…Така дойде най-сполучливата и щастлива за него 1979 г. Тогава отборът спечели всичко възможно: титлата, купата, Спартакиадата/имаше такава/ и най-високото международно клубно отличие КЕШ/Купа на европейските шампиони, сега Шампионска лига ИНДЕЗИТ/, на финала в Измир!

Носителките на втората ни женска КЕШ-1979 г., от ляво надясно, прави: К. Ничева, М. Стоева, Е. Шаханова, М. Димитров-треньор, Ц. Божурина, Р. Каишева и М. Минева-капитан; клекнали, Л. Танчева, В. Стоянова, С. Йовчева и В. Манова.

Големият успех заслужено донесе и висшето спортно звание у нас Заслужил майстор на спорта за всички в отбора, отново без неговия треньор М. Димитров… Вече е известно защо.

Всепризнатата му компетентност намери признание с треньорската работа в Испания до 1982 г., включително и с националния им отбор-жени. Пак у нас водеше мъжете на “Миньор”/Бух./-1983-1984 г. и те влязоха последователно в А и в Елитната група. Същия успех той постигна и с жените на “Шумен”, 1988-1989 г.

Освен трите си дипломи за висше образование, високо ерудираният интелектуалец ползва немски и испански език и бе ръководител на десетки международни треньорски курсове у нас, както и в Канада, Турция, Гърция, Македония. Огромния си опит и знания той сподели в многобройни научни публикации в наши и чуждестранни специализирани издания.

.......................................... /Асен Минчев/