ТИХИЯТ БОМБАРДИРОВАЧ

ИЛИЯ АСЕНОВ

23.07.1935

Светла и незаличима е следата, която оставиха в родния волейбол големите шестима национали от основния състав, през десетилетието 1952-1962 г. Легендарни са имената на Б. Гюдеров, П. Пондалов, Д. Захариев, Б. Мошелов, Т.Симов и Н. Лечев.

И много други от най-известните ни волейболисти са били сред 12-те в отбора на големите международни прояви. И всички те бяха заслужили мястото си, но тази основна шестица почти винаги започваше. Защото все още никой от резервите не бе доказал, че може да започне вместо който и да било от титулярите. И изведнъж, един почти слабичък /в сравнение с другите/ 20-годишен младеж, с относително среден /за сегашен волейболист/ ръст-188 см, през 1955 г. започна да се строява на сервислинията в основния състав. Понякога на мястото на Мошелов, понякога на мястото на Лечев. Засега само толкоз за физическите очертания на националния новобранец Илия Асенов-Гулето, от отбора на „Левски”, на който бе капитан. И не само че се утвърди като титуляр /въпреки и най-млад/, а след няколко години прие и националната капитанска лента от самия волейболист-легенда Б. Гюдеров!

Вече отдавна не е така, но тогава и ние признавахме, че Чехословакия е неофициалната втора волейболна сила в света. С нея не само българите, а всички, дори и желязната Сборная на СССР винаги имаха тежки проблеми. Фино смазаната чешка волейболна машина нямаше нашата тежка артилерия за атака при мрежата на Гюдеров и Пондалов или руската на уникалния нападател Рева и на Щагин. Изключителните майстори, като Паулус, Тесарж, Мусил, Палдус, Лазничка, братята Йозеф и Карел Брож и най-вече универсалният им капитан Шварцкопф имаха нещо, с което превъзхождаха всички останали отбори. Няма треньор, който да не признае, че това бе специфичното чешко мислене не терена /за което аз убедено бих добавил – и не само на терена и не само в спорта…/. Този отбор можеше да отчая и най-тежкия бомбардировач на съперника с такава азиатски гъвкава защита, че той и с парен чук да забива топката тя пак не докосва полето на чехите и спасена отново полита нагоре. Как може да се победи такъв отбор? Естествено, само и единствено с неговите оръжия. А от нашите най-добре ги владееше Гулето. И това ще го потвърдят всичките му съотборници, треньори и ръководители, а и всички, които помнят играта му. Тук се налага да добавя първото допълнително, към споменатите вече негови качества в началото – невероятна, а съвсем точно – прекомерна скромност. И при нея, щом той самият ми казва, че му е било най-лесно и приятно да играе успешно срещу чехите, можем да си представим защо точно неговите атаки при мрежата най-често оставаха неспасени и носеха точки на българите. Мисленето бе в играта му на утвърден основен нападател. Но, за разлика от много други, то започваше още от първата стъпка на засилването за отскок при мрежата, продължаваше през цялото /макар и ужасно кратко/ време във въздуха и завършваше в последния миг, преди ръката му да докосне топката. И през тези няколко секунди мисловният процес на Илия успяваше. Първо, бързо да набере информацията за моментната обстановка в полето на съперника. Второ, също толкова бързо да анализира тази информация – удобно ли му е вдигната топката за атака, ще има ли блокада от другата страна на мрежата и каква ще бъде тя, къде са разположени защитниците на съперника? И трето, в зависимост от анализа, мълниеносно да избере най-правилното, за момента, решение как да атакува.

Част от разнообразната и перфектна техника за нападение на Гулето, ударът „блок-аут”.

Дали да изстреля поредната бомба, дали да избегне блока само с лек удар на китката встрани, дали с удар в блока тя да излезе в аут или да започне да имитира забиване, а да завърши с това, което чехите най-добре умеят – с леко докосване да пусне топката в най-незащитеното място на полето им? За да напише един техен вестник, че ще бъде комплимент за страната им, ако И.Асенов играе за Чехословакия!

Макар и без медал от голямо първенство, забележително и трайно бе неговото присъствие в националния тим, достигнал четири пъти до почетни, призови класирания. На СП – 5-о място в Париж-1956 г. и 4-о в Москва-1962 г., а на ЕП – 4-о място в Прага-1958 г. и в Букурещ-1963 г.

Четвъртите в Европа от Прага-1958 г.: от ляво надясно, Б. Гюдеров-капитан, В.Симов, П. Топалов, П. Пондалов, Л. Поптодоров, Ил. Асенов, Д. Захариев, Я. Оташлийски, Б. Мошелов, В. Господинов, Т. Симов и /извън кадъра/ Н. Лечев.

Интересен спомен има Гулето с клубния си отбор „Левски”. Един от най-големите и престижни международни турнири бе този в Палермо, за купата на Президента на Италия. Вече 2 години поред сините волейболистите бяха победители и носители на купата, 1955 и 1956. В третото си участие те играят финал с националния тим на Унгария, под името и облечен в екипите на един от най-силните им клубни отбори „Спартакус”/Будапеща/. Геймовете са 2:2, а в петия маджарите водят с отчайващото 11:4. Тогава Гулето заиграва така, както може да играе срещу Чехословакия. И както подобава на всеки капитан, повежда и съотборниците си в същия победен ритъм. Разликата започва да се топи, идва равенството, а след него и заслужената, при този щурм, българска победа в гейма с 18:16 и в мача с 3:2! Така той изведе отбора си за трети пореден път до първото място и за трети пореден път пое в ръцете си авторитетната купа. А за отличното си представяне бе обявен за най-добър състезател на турнира и получи личен подарък от Президента на Италия – специално изработен златен джобен часовник. Тогава дойде и първата, от няколкото италиански покани за Ил. Асенов, като играещ треньор…

Отборът на „Левски”, победител в турнира и носител на Купата на Президента на Италия-1957 г.: от ляво надясно, прави, по състезателен екип, Ил. Асенов, П. Петров, К. Фабрикаров и Д. Гигов-треньор, клекнали, В. Данчев, С. Галатионов, Йор. Тодоров, Ал. Алексиев и Г. Петков.

При равни качества на оръжията, това на победителя би трябвало да притежава и нещо в повече от това на победения. При Гулето този плюс бе, че, освен високо интелигентната си игра при всички елементи на волейбола, той имаше и тежкия удар в нападение на Гюдеров и Пондалов. И тъй като това е в очевидно и логично противоречие със споменатите му в началото скромни физически габарити, веднага се налага пояснение. А то е съвсем просто. Илия Асенов имаше невероятния, не само за тогава, отскок от 105 см! Това е първото важно условия за силния удар по топката над мрежата /висока тогава 245 см/. То автоматически осигурява второто – ударът да бъде нанесен при възможното най-високо положение на тялото във въздуха. И то така, че топката да бъде намерена когато е наравно и дори малко под, а не над нивото на главата. Само тогава физически е възможно да се използва максимумът от силата при разгъването на тялото назад, която да бъде пренесена през ръката и предадена на завършващия удар на китката. Всичко това Гулето го правеше перфектно и резултатът бе учудващото за физиката му мощно забиване. А когато спортистът точно и естествено изпълнява отделните части на даден елемент цялостната и завършена картина от него не може да не бъде красива. Затова забиването му, освен бомбено и трудноспасяемо, бе и наслада за окото, дори и за хора далеч от волейбола и спорта изобщо. Изпълнението му бе като по учебник, все едно сляти детайли от разкадрована показна лекция…

Характерна атака на Ил. Асенов в мача България-Япония-3:1 на СП в Москва-1962 г. Зад него: Сл. Жотев-10 и М. Маринов-2.

Кой знае, може би точно толкова красиви и по най-прекия път щяха да бъдат и неговите слаломни завои, ако не бе спрял със ските в Княжево, с които започваше почти всяко дете в полите на Витоша. Беше и добър лекоатлет. Вече ученик в столичната Търговска гимназия, започна да се застоява все по-често на импровизираното волейболно игрище в махалата, а първата му среща със сериозната тренировка стана при М.Стоилов с юношите на „Левски”/тогава „Динамо”/-1951 г. Само след 2 г.дойде и първият му успех, когато отборът стана републикански шампион, вече с Д. Гигов. Този забележителен треньор бе събрал и създал онова талантливо поколение на „Левски”, с Х. Аспарухов-Лапо, П. Топалов, А. Алексиев, Н. Руски-Бебо, С. Галатионов-Моци, П. Петров-Грандо, Йор. Тодоров-Съра, К. Георгиев-Халата, В. Данчев, Хр. Пепелджийски. Освен радостта от титлата, Илия получи и заслужена привилегия с отличието, с което завърши Търговската гимназия. Без изпити бе приет за студент в Икономическия институт /сега УНСС/. Но без водещата си фигура, на карта се поставяше бъдещето на този перспективен отбор, от който всички заедно през есента трябваше да станат войници, ако не са студенти и повечето щяха да ги вземат в ЦСКА. Големият стратег Гигов вече бе убедил останалите, а те убедиха Илия и той да избере общото спасение за отбора. То е всички да се запишат в полувисшия ТП-институт /сегашният на съобщенията/, защото дружество “Левски” бе на пощенските служители. Там бяха и други негови спортисти, тъй като се отбиваше и казармата, а те оставаха състезатели на “Левски”. Такива бяха футболистът Ст. Абаджиев, лекоатлетът М. Бъчваров, баскетболистът Ат. Пейчински и други.

Отборът на „Левски” преди мача от турнира за КЕШ /сега Шампионска лига/ в Белград-1960 г. с югославския първенец „Югославия”, спечелен с 3:2: от ляво надясно, прави, В Данчев, Г. Константинов-Гибона, Ил. Асенов, Ал. Алексиев, Х. Аспарухов и П. Топалов, клекнали, Г. Лазаров, С. Галитионов, Б. Данаилов, Г. Петков и Н. Руски.

Така отличникът Ил. Асенов пожертва личното си бъдеще и на отличен /вероятно/ икономист, но остана верен на синята фланелка. В замяна на това стана отличен специалист и ръководител в автоматичните телефонни централи на столицата. И още на следваща 1954 г. треньорът Г. Кръстев го покани в националния отбор.

Отново се връщам към физическите качества на Гулето и най-вече за изключителния му повече от метър отскок, който не може да е паднал от небето. Той сам обяснява, че двуразовите тренировки с отбора са само половината от дневната му работа за усъвършенстване. А е имал и здравни проблеми, които преодолява с кросове, самоделни щанги, гимнастически уреди и най-важното – отскоци до отказ… За сила на ръцете и китките постоянно стиска в джобовете си 2 топки за тенис.

Огромно е мястото в неговото израстване на разностранната и духовно богата личност на големия треньор Д. Гигов, който създаде в отбора благодатна атмосфера на доверие в този задружен колектив от единомишленици. Атмосфера, която облекчаваше Гулето за преодоляването на появилите му се сериозни контузи и травми. Но само частично, разбира се, защото болките в колената достигат степен, при която продължаването става просто невъзможно и той прекрати състезателната си дейност-1966 г. За кратко бе играещ треньор в отбора на „Пощенец” и го доведе до влизане в А-група. Но всеотдайността, с която тренираше не му позволи да се задоволи със собствените си постижения, ако те не са максимално възможните. А вече не бяха… Затова и прие по-малката, според него, злина – почти рязката раздяла с волейбола и се отдаде изцяло на служебните си задължения в столичната Телефонна палата.

.......................................... /Асен Минчев/