ГИБОНА

ГЕОРГИ КОНСТАНТИНОВ

4.10.1937

Почти колкото и Пламен Константинов е популярно и дружеското Гибона, с което име често наричат бившия ни национален капитан по волейбол. А преди 20-ина години имаше и друг Гибон, футболтият Божидар Искренов.  Първият ни Гибон в спорта обаче е преди още 20-ина години и пак национал по волейбол, бащата на Пламен – Георги Константинов. И затова точният прякор на Пламен, не всички знаят, е Малкия Гибон.

Неволен кръстникът на Георги Константинов за новото му име е един старшина, в средата на ХХ век, в Спортната рота на ЦСКА, оставен на свръхсрочна служба, защото е неуспял гимнастик. Той обещал да пусне в градски отпуск Георги и другите двама новобранци-волейболисти в ротата, бъдещите национали Николай Руски-Бебо и Васил Симов /лека им пръст/, ако Георги остане повече от него да виси на една ръка от лоста. Вече се смрачавало, събрали се и други любопитни да гледат, приготвили хронометър, а Бебо и Васо леко и небрежно завъртяли старшината настрана и започнали нещо да го баламосват, ужким уточняват регламента… През това време Георги незабелязано придърпва в дланта си края на предварително приготвения в ръкава на анцунга войнишки колан. С който дланта му ще издържи много повече на лоста, отколкото ако е гола. Естестено, по примера на гимнастиците, които играят на висилка със специални каишки на дланите. “Уточняването” на регламента привършва, състезанието започва и завършва след 2-3 минути с победа Георги! Той остава да виси на лоста близо половин минута повече, 25 секунди, след като старшината вече се е пуснал. Загубилият баса неуспял гимнастик спонтанно извикал: “Ти не си волейболист. Ти си гибон. Можеш да висиш като гибон”. Всички прихват да се смеят, а Кольо Руски, предчуствайки скорошната отпуска, пръв започва радостно да повтаря: “Гибоне, Гибоне, браво Гибонче!” Така Георги Константинов се сдобива с новото си име, а старшината джентълменски изпълнява обещанието си и Гибона повежда Кольо и Васо в лелеяната градска отпуска…

Той няма медал от голямо първенство. Но най-високо цени представянето си за 5-ото място на националния отбор в олимпийския дебют на волейбол, на Игрите в Токио-1964 година, с треньор Димитър Захариев.

Летище София. Олимпийските ни национали на път за Токио: от ляво надясно, Борис Гюдеров-капитан и помощник треньор, Славчо Жотев, Ангел Коритаров, Симеон Сръндев, Димитър Захариев-треньор, Петър Кръчмаров, Георги Константинов, Петко Панталеев, Иван Кочев, Димитър Каров, Кирил Иванов, Георги Бояджиев и Лъчезар Стоянов.

За два забележителни мача в японската столица си спомня Гибона, в които е доволен от играта си, като един от основните ни нападатели.

Атаката на Гибона пробива тройната блокада на съперника.

Със суперлативи говори той и за съотборниците си. В първата от тези срещи съперник е изключително мощният тогава отбор на европейския шампион от предишната година Румъния. Георги още не може да си прости, че повеждаме с 2:1 гейма, водим в ІV с 9:4 /още се играеше до 15 т./ и в V с 14:11, но изпускаме румънците с 2:3… Във втората от тези 2 решителни срещи обаче Гибона и другите ни национали победиха силните по това време унгарци с 3:1 и заеха 5-ото място. Така, в призовата шестица, България получи първите си 2 точки от волейбола за неофициалното класиране по нации на олимпийски игри.

В Токио не можахме да влезем във финалната четворка, но Георги Константинов даде своя принос за националния тим и той влезе в голямата четворка 2 години по-рано, на световния шампионат в Москва-1962 г., с треньор Коста Шопов /лека му пръст/. А бяхме съвсем близо и до медалите, ако не беше една напълно неочаквана загуба от Китай с 2:3, заради която нашите останаха 4-и.

Националите ни на СП в Москва-1962 г.: от дясно наляво, Димитър Захариев-капитан, Васил Симов, Георги Константинов, Симеон Сръндев, Илия Асенов, Петър Кръчмаров, Петко Панталеев, Славчо Жотев, Иван Кочев, Марин Маринов, Кирил Аначков и Никола Лечев.

И за още едно 4-о място на България има дял Гибона, на европейското първенство в Букурещ-1963 година, където той твърди, че е бил мачът на живота му, при това с върховни емоции, макар и от протовоположни полюси. Естествено че позитивните са от блестящата му спортна форма, която намира пълен израз в спечелените първи 2 гейма срещу постоянния фаворит, отборът на СССР.

Георги Константинов, зад плонжа на Никола Лечев – вдясно, а вляво – Славчо Жотев.

Максимална оценка за играта в тези 2 гейма заслужават и всичките ни национали, с треньор Димитър Захариев.Тук Гибона казва дословно: “Направихме 2 велики гейма. Просто надминахме себе си, едва ли не. Искахме, решиме, играхме и доказахме, че можем да бием Сборная. Обаче, просто така, без някой да “съветва” нас или треньора, без някаква заповед “от горе” и аз не знам защо, в третия гейм направо спряхме да играем и …загубихме с 2:3.”. Решителният мач за третото място е България-Унгария. Нашите: Гюдеров, Пондалов, Константинов, Каров, Асенов и Сръндев /обявен за най-добър нападател на първенството/ печелят І гейм и са във вихъра си, като повеждат с 8:3 и във ІІ. За зла участ обаче помощникът на Захариев, покойният Иван Милев, преди началото на гейма е подал на съдийската маса погрешно листчето със стартовата ни шестица. Вместо играещия на терена Илия Асенов-Гулето неволно е вписал започналия в І гейм капитан Гюдеров, който сега е на пейката. И, ужас! Помощник-съдията забелязва грешката, играта е спряна, наказват ни с отнемане на всичките 8 точки и геймът продължава при резултат 0:3 точки за унгарците! Излишно е да се обяснява, че великолепният, до този момент, игрови тонус на българския отбор отива по дяволите, от тази страшна, макар и заради наш, български гаф, съдийска брадва. И отново…четвърти.

В клубния си отбор “Левски” Гибона също отбеляза впечатляващо постижение. В 3 поредни години сините бяха победители на авторитетния и изключително силен международен турнир в Палермо, за Купата на Президента на Италианската република, 1955-1957.

Георги гонеше 2-метровия ръст и бе добър лекоатлет в “Левски” още от гимназията в столичния квартал Подуене. Имаше обещаващо бъдеще в скока на височина и в тласкането на гюлле при един от най-големите ни състезатели и треньори Стоян Славков. Привлякал го, като го видял на ученическите строителни бригади за изграждането на стадиона в Герена. Волейболната топка повече харесала на бъдещия Гибон и той бързо е забелязан от създателя на големия волейбол в “Левски” Димитър Гигов /лека му пръст/. Той събира всички млади таланти на сините в V училище в Павлово-1952 година: Георги Константинов, Николай Руски-Бебо, Любомир Поптодоров, Константин Шушулов /бъдещият шеф на ДКЕВР/… Още на дебюта му в републиканското първенство за юноши, Георги получава ласкава оценка в пресата от патриарха на модерния волейбол у нас Валентин Анков. Не закъснява и признанието от Гигов, който с 1 година по-рано го включва при мъжете на “Левски”. А там вече са утвърдените: Илия Асенов-Гулето, Харалампи Аспарухов-Лапето, Петър Топалов /лека му пръст/, Алексанъдр Алексиев, Симеон Галатионов-Моци, Киро-Халата и други, всичките в Телеграфо-пощенския институт. Огромна роля за израстването на неотразимия нападател Георги Константинов изигра невероятната атмосфера в този колектив, изградена от богатата, разностранна и високоерудирана личност на големия треньор Димитър Гигов.

Поредната успешна атака на Гибона.

Там дойде и първият му успех при мъжете, сребърните медали от шампионата ни-1956 година, а до първата титла стигна със сините 1959 година. Премина за година и в “Спартак”-1968, за да стигне до бронзовите медали с обединения “Левски-Спартак”-1969 и 1970, когато прекрати състезателната си дейност. След 2 години отново бе на терена и помогна като играещ треньор за влизането в А група на отбора от Сопот, където бе чествана 20-годишната му кариера.

Ето защо на по-малкия син на Гибона, бившият национален капитан Пламен Константинов, прякорът е Малкия Гибон. А голям във волейбола той показа че ще бъде още като юноша в ”Левски”, при неуморния откривател, работохоликът Владимир Прохоров, както и след това при мъжете. По-късно премина в “Славия” и отново в “Левски”, а от 1994 е в националния отбор, на който бе дългогодишен лидер. Той е добре познат и в чужбина, от участието си в шампионатите на Унгария, Италия, Гърция, Турция, Полша, Франция и Русия.

Кой знае, може би само случайността е причина този прякор да не бъде прикачен преди него на по-големия му брат Юлиан Константинов. Защото известният по оперните сцени в чужбина бас също е волейболен кадър от юношите на “Левски”, а спря със спорта когато влезе в казармата. Заради певческите заложби от юношеските години, последва музикалното му отклонение, към което той се насочва по съвет на майка си Ева Дойчева /лека й пръст/. Професионалните напътствия са от вуйчо му Борислав Дойчев, баритон, както и от Евдокия Здравкова, сопран, солисти в Старозагорската опера. Те го препоръчват на професор Асен Селимски в Консерваторията и така Юлиан Константинов се разминава с прякора Малкия Гибон, който остава за Пламен. 

До тук семейство Константинови е с малко, но повече от половината /заради волейболното начало на Юлиан/ спортно. Пълната истина обаче е, че то е повече от три четвърти спортно, защото четвъртинката на съпругата и майката Ева /лека й пръст/ е също толкова спортна, колкото и на двата Гибона, Големия и Малкия. Ева Дойчева също бе националка и е от златния отбор на “Левски”, с треньор Владимир Прохоров, спечелил първата за България Купа на европейските шампиони /сега Шампионска лица/ по волейбол-1964 година!

....................................... /Асен Минчев/