УНИВЕРСАЛНИЯТ

БОЯН МОШЕЛОВ

3.09.1928 г. – 21.07.2003

 Той бе най-близо до безспорните образци за всичко най-добро от родния волейбол, в началото на втората половина от ХХ век. Боян е от първото ни звездно поколение в този спорт, което постави престижно високото начало за бъдещото авторитетно място на мъжкия ни волейбол в света.

Без да има пълните 100 % от бомбеното нападение и сервисите на Пондалов, Б. Гюдеров или Захариев, от брилянтния пас на фамозния разпределител Т. Симов или от всеотдайната защита на Лечев, Боян Мошелов имаше от всичко това по най- много. А общият сбор „от всичко това по най-много” съвсем логично му извоюва неофициалното определение "универсални- ят". Защото никой не можеше да се доближи колкото него до най-добрия във всеки един от елементите на играта. Той бе бъ- лгарският Шварцкопф – капитанът на тогавашната сила Чехословакия, доказаният универсалист № 1 в света.

Заедно с Б. Гюдеров и Т. Симов, Боян е от славното ни поколение в този спорт, сложило здравото начало на мъжкия ни волейбол. Това начало бе с бронзовите медали за третото място на дебютния световен шампионат в Прага-1949 г., след съставите на СССР и Чехословакия. Коста Шопов-капитан, Драго Стоянов, Георги Коматов, Митко Димитров, Коста Баджаков, Гьоко Хаджипетров, Панайот Пондалов, Борис Владимиров и Стойчо Кърджиев бяха останалите национали, с треньор Валентин Анков.

Българският отбор на тържественото откриване на първия световен шампионат в Прага-1949 г. От ляво надясно: П. Пондалов-със знамето, Др. Стоянов, В.Анков-треньор, Б. Гюдеров, Б. Владимиров, К. Шопов, Б. Мошелов, Г. Коматов, М. Димитров, Т. Симов-с полузакрито лице от единия стълб за мрежата и Г. Хаджипетров. На снимката не се виждат К. Баджаков и Ст. Кърджиев.

Непосредствено до медалистите, СССР, Чехословакия и Унгария, на четвърто място са Боян Мошелов и другите ни национали на европейското първенство в София-1950 г. Съвсем скоро, малко преди следващия европейски шампионат в Париж-1951 г., Боян е между жертвите на първата политическа чистка в българския спорт. За неблагонадеждност към „народната” власт в тогавашната ни тоталитарна държава той е изключен от националния отбор, заедно с Борис Гюдеров, Панайот Пондалов, Тодор Симов, Митко Димитров, Георги Коматов, Борис Владимиров, Гьоко Хаджипетров и помощник-треньора Методи Стоилов. Дни преди заминаването за Париж, ръководството на отбора провежда контролен мач между изключените и новия състав на националите.На кортовото игрище на ДИО /където сега е градинката пред столичния х-л „Рила”/ неблагонадеждните побеждават с 3:2. Изключително силните прояви за победителите на Боби Гюдеров и Панайот Пондалов-Румбата стават причина те да бъдат помилвани и възстановени в националния тим. А той, под ръководството на треньора Димитър Еленков, направи фурор във френската столица. Нашите станаха европейски вицешампиони, със сребърни медали за второто място, след шампиона СССР, пред Франция, Румъния, Югославия и др.

Тогава следва друго безумие в ръководството на нашата федерация. Треньорът Димитър Еленков е наказан за неизпълнение на поставената задача: България да стане европейски шампион!?!... А може би щеше и да стане и Еленков да не бъде наказан, ако останалите пет души от изключените също бяха играли в Париж?...Те наистина бяха върнати в националния отбор, но на следващата 1952 г. Както и да е, а това второ място е все още най-доброто ни представяне на европейско първенство. Световните ни бронзови медали от Прага-1949 г. достойно бяха защитени на световния шампионат в Москва-1952 г. Това направиха Боян Мошелов и съотборниците му Борис Гюдеров-капитан, Коста Шопов, Драго Стоянов, Димитър Захариев, Тодор Симов, Панайот Пондалов, Деньо Денев, Людмил Гюдеров, Коста Баджаков и Борис Владимиров, с треньор Георги Кръстев. Те отново заеха третото място, след СССР и Чехословакия, пред Румъния, Унгария, Франция и др.

Последва паметният 18 април-1954 г., когато на националния стадион „Васил Левски” българите постигнаха първата победа в света срещу непобедената до тогава в 100 мача Сборная на СССР. Макар и в приятелска среща, този успех на най-добрите ни волейболисти получи широк международен отзвук. С отличната си игра голям дял за него има Боян Мошелов, заедно с другите от основната ни шестица. Това бяха Борис Гюдеров-капитан, Панайот Пондалов, Димитър Захариев, Тодор Симов и Сергей Гаврилов /от спортното дружество на съветските граждани в България „Червено звезда”/, както и Людмил Гюдеров, Никола Лечев, Генчо Генчев, Генчо Петков.

Първи мигове на радост след историческия мач в София България-СССР-3:2, на 18.04.1954 г., пред повече от 20 000 зрители на пистата пред сектор А на ст. „Васил Левски”. Публиката е понесла на ръце Боян Мошелов. На преден план се вижда Т. Симов, а вдясно от Мошелов, с полузакрито лице, високоподстриганият е феноменалният нападател Константин Рева /СССР/.

Този успех бе добра прелюдия към още по-големия успех за родния волейбол през тази година. Извоювана бе първата ни световна титла. На Универсиадата в Будапеща-1954 г., сборният ни студентски състав, с повечето от националите ни спечели титлата световен шампион. Капитан на отбора бе Боян Мошелов, а треньор Георги Кръстев.

България – световен студентски първенец по волейбол, със златните медали на Универсиадата в Будапеща-1954 г. От ляво надясно: на най-високото стъпало на стълбичката на победителите Б. Мошелов-капитан, Б. Гюдеров, П. Пондалов, Т. Вутов, Т. Чакъров, Д. Захариев, Я. Оташлийски, Д. Шойлев, Г. Петков, Т. Симов, Н. Лечев и К. Йоцов.

Неговият последен медал от голямо първенство е бронзовото отличие за третото място от европейското първенство в Букурещ-1955 г., след Чехословакия и Румъния, пред СССР, Полша, Югославия и др. Там Боян е със съотборниците си Борис Гюдеров-капитан, Панайот Пондалов, Тодор Симов, Никола Лечев, Никола Тасков, Никола Чалъшканов, Деньо Денев, Людмил Гюдеров, Тодор Вутов, Янко Оташлийски и Генчо Генчев, с треньор Георги Кръстев.

Още две почетни класирания има националният ни отбор с Боян Мошелов, когато е на пето място в Париж на световния шампионат-1956 г. и на четвърто място в Прага на европейското първенство-1958 г. Той е участник с голям дял и за олимпийското признание на волейбола. Това стана по време на 53-ата сесия на МОК в София-1957 г. Тогава нашите, под ръководството на треньора Димитър Еленков и помощника му Коста Шопов спечелиха силния международен турнир на стадион „Васил Левски”, с който волейболът стана олимпийски спорт. Пред повече от 20 000 зрители, те победиха във всичките си срещи и заслужено заеха първото място. Любопитна подробност е, че съпругата на Боян, Людмила е студентка на Димитър Еленков. Който, освен волейболен национал и добър треньор е и известен учен и преподавател по индустриалната химия. Той е най-високо издигналият се в науката спортист у нас – член-кореспондент на БАН, дългогодишен председател на ВАК /Висша атестационна комисия/.

С най-преки впечатления за големия волейболист Боян Мошелов естествено са неговите съотборници, сред които е и Димитър Захариев, чиито спомени ви предлагам. „Боян отлично владееше всички елементи от играта и особено защитата и сервиса. Ние с него бяхме големи приятели и освен с Боби Гюдеров, много често бяхме с Боян в една стая по хотелите, когато сме били на подготовка. Той бе спрял с цигарите и не пушеше, както и аз, за разлика от Боби... А и по характери си приличахме. По-късно работихме заедно като треньори в Гърция и като преподаватели по физкултура във ВИИ /сега УНСС/ и затова се познавахме много добре. В играта особено ценен бе неговият силен и, най-важното сигурен сервис /тогава не се изпълняваше с отскок, а със страничен удар/, който в трудни моменти имаше решаващо значение и роля. Още тогава той имаше проблеми с бъбреците, затова често го болеше кръстът и му правеха болезнени изследвания, а по-късно се стигна и до хемодиализа... Боян бе изключително борбен играч, всеотдаен боец на терена и имаше невероятно здрави нерви. Това го правеше особено ценен в най-тежките моменти от играта.”

А първата среща на Боян Мошелов с волейболната топка е още през ученическите години на прогимназията в родния Ямбол. По-сериозното му увление към играта идва в Средното военно-морско училище във Варна, където той учи по време на ІІ световна война и го завършва след нея, когато то се наричаше Нахимовско училище. Волейбол играе и след това в Ямбол, а от 1948 г. е студент във ВУФ /после ВИФ, а сега НСА/. Там преподавателят и треньор на националния отбор Валентин Анков веднага открива големия талант и Боян е включен в представителния тим за първия световен шампионат в Прага следващата година. От студентските си години и до края на състезателната си кариера той остана верен на светло-синята фланелка на „Академик”. Логично продължение на неговата отдаденост на волейбола стана треньорската му работа с мъжкия отбор на „Академик”, достигнал до шампионската титла на страната- 1966 г.

Републиканският първенец за 1966 г. „Академик”: от ляво надясно, прави, Петко Панталеев, Любомир Поптодоров, Бисер Пенков, Боян Мошелов-треньор, Петър Петров, Димитър Векилов и Грамен Принов; клекнали, Апостол Калев, Лъчезар Стоянов, Александър Александров, Милчо Милев, Иван Петров и Тодор Бояджиев.

Последва поканата за работа в Гърция, където бе помощник на Димитър Захариев за националния отбор на страната от 1972 до 1975 г. и тренираше националите от Северна Гърция в Солун. Боян Мошелов получи изключително висока оценка за големия успех с военния отбор на Гърция, който стана шампион на СИЗМ-1973 г. Това е военната спортна организация на западните страни, чийто аналог в съветския блок на бившите социалистически страни бе несъществуващият вече СКДА /Спортен комитет на дружеските армии/.

Военният отбор на Гърция – шампион на СИЗМ-1973 г. Освен състезателите, личат генерали и висши офицери от гръцката армия, отговарящи за спорта. Треньорът Б. Мошелов е вторият от ляво надясно, прави.

Доволни от работата му, след време гърците пак го искаха за треньор, но болестта не му позволи отново да приеме поканата. Макар и не волейболисти, а любители каратисти са синът му и внукът му, които също носят името Боян, а внучката Мила е по-голяма.

Име-легенда остава в аналите на родния волейбол Боян Мошелов.

...............................

/Асен Минчев/