ТИТАНЪТ – ВОЖД

БОРИС ГЮДЕРОВ

12.02.1927 г. – 23.05.2001

Дълга е редицата на най-големите в родния волейбол, всеки от които е дал много за днешния му международно признат ръст. По различно време и на различни прояви те са вграждали своя безценен дял в монолитната му снага, за да бъде той сред най-авторитетните в света.

Всички те са ни оставили спомена за съвършени образци в спортното си майсторство, както в отделните елементи от играта, така и в цялостното им овладяване. Един е, обаче, Борис Гюдеров! И не защото няма други от славната ни редица на най-големите, които като него да могат да правят всичко на терена. Естествено, че не за това, защото те също го можеха. Но от тези, които още го помнят, повече от сигурно е – никой няма да отрече, че само той можеше нещо велико. Каквото е командирът да се изправи пред бойците си, гръмогласно да изреве и лично да ги поведе напред във вихрена атака! Нещо, което във волейбола само титан, като Боби можеше. Защото той точно това правеше. Още е пред очите и в съзнанието ми. А кой друг на първа линия до мрежата, ако не истински вожд можеше да събере духовни сили и при 14:15 в пети гейм свирепо да изкрещи на разпределителя: „Дай на мен!!!”. Дори и да не спечели тази спасителна 15-а точка /въпреки че такива случаи е имало, разбира се/ - заслужава поклон. Само заради набрания духовен потенциал да поеме лична отговорност в момент, когато изходът на спортната битка виси на косъм.

И както безпощадно жертвоготовен бе към себе си, такъв бе и към соотборниците си на терена. Дословно помня думите му, които Гюдеров укорно е изкрещявал безброй пъти към някой от тях, допуснал топката да падне на игрището, без да я спаси. Виновният се оправдава с: „Не можеше...”, а Боби му изстрелва разярено /цитирам с оригиналния му граовски диалект, въпреки че е раждан в София/: „Нема не може! Че легнеш и че я земеш!”. Точка по въпроса. Толкоз. А който не вярва, че е било така – да пита живи съвременици на славния перничанин. Знам само още едно такова място в България, където също казваха „Нема не може!”, само че за друг спорт. В Самоков казваха: „Щом е за ските – нема не може!” Повтарям, казваХА, защото и там, и в Перник вече не казват така. Нито за ските, нито за волейбола... Но това е друга тема.

И още нещо ще цитирам от Гюдеров, когато обясняваше на нападателите какво и как трябва да правят при мрежата. Никакви научно-теоретически, филосовски или други някакви мисловно извисени разсъждения, а директно и простичко до ювелирно съвършенство: „Скачаш високо и биеш силно над блока на празно место" /пак със запазен диалект/. Който може да го каже по-кратко, по-ясно и по-точно – нека да опита...

Такива като него няма нужда да бъдат избирани за капитан на отбора. То и само си се вижда, че са родени за такива, защото си им е дадено от Горе... Това му качество на лидер, освен волейболните умения, пролича още когато за първи път облече националната фланелка, дадена му от треньора В. Анков, на Балкано-средно-европейското първенство в София-1948 г. Заедно с утвърдените К. Шопов, Др. Стоянов, М. Димитров, Г. Коматов, М. Стоилов, Г. Георгиев-Геш, Ил. Атанасов, Ст. Кърджиев, Г. Хаджипетров и Ал. Попов с бронзов медал е и Боби Гюдеров. Това е първото международно отличие на младия перничанин, за 3-ото място на българите, след Чехословакия и Югославия.

За по-малко от година той доказа правото си за титулярно място в националния отбор. Треньорът В. Анков твърдо разчита на него за основния ни състав на дебютния световен шампионат в Прага-1949 г. Там Гюдеров и съотборниците му също заслужиха бронзовите медали, но вече за 3-ото място в света, след СССР и Чехословакия! За нас престижът на тези отличия е особено ценен, защото те са първите световни медали за родния спорт, изобщо!

Бронзовите медалисти от СП в Прага-1949 г., с купата за 3-ото място: от дясно наляво, прави, П. Пондалов, М. Стоилов-пом.- треньор, В. Анков-треньор, А. Васев-водач, подполк. Ж. Колев-председател на РСВ, д-р И. Иванов-лекар и Др. Стоянов; клекнали, Б. Мошелов, Т. Симов, Г. Коматов, К. Шопов, Б. Гюдеров, М. Димитров и Г. Хаджипетров, а липсващите от снимката са К. Баджаков, Б. Владимиров и С. Кърджиев.

В средата на ХХ век волейболът извън Европа все още го няма на световно първенство, затова е повече от сигурно, че среброто от европейския шампионат е по-стойностно от бронза на световния. А точно сребърни станаха българите на първенството на континента в Париж-1951 г., под ръководството на треньора Д. Еленков, след СССР, пред Франция. Тази вицешампионска титла и до днес е най-доброто ни класиране в Европа! Между заслужилите най-висока оценка начело е нашият капитан Боби и то не само между българите, защото е обявен за почетен гражданин на Париж! На мача ни с Югославия /3:0/, един негов удар едва не става причина за нещастен случай. Топовният му изстрел уцелва главата на сърбина в зона 6  /втори център/, който пада като покосен... Отличиха се също К. Шопов и П. Пондалов.

Българският отбор – европейски вицешампион от Париж-1951 г. От ляво надясно: Б. Гюдеров-капитан, Ив. Конарев, Д. Денев, П. Механджийски, П. Пондалов, Др. Стоянов, К. Баджаков, К. Шопов, Г. Петков, П. Пърлев и Б. Данаилов. Нашите довършват първенството с 11 души и затова от снимката липсва Ст. Кърджиев, който е с наранена ръка..

Отново с медали – бронзови се украсиха нашите национали на световното първенство в Москва-1952 г., за 3-ото място, след СССР и Чехословакия. И пак имената с най-голям принос започват с Гюдеров.

Момент от мача България-Полша /3:1/ на СП в Москва-1952 г. От нашите, с тъмни гащета, се виждат, от дясно наляво: Б. Гюдеров- капитан-8, П. Пондалов-10, Б. Владимиров-4, Т. Симов-11 и Б. Мошелов-2. Останалите ни бронзови медалисти: Др. Стоянов, К. Шопов, Д. Захариев, Л. Гюдеров, Д. Денев и К. Баджаков, с треньор Г. Кръстев.

Последния си, 5-и медал от голямо първенство националният капитан Б. Гюдеров спечели на европейския шампионат в Букурещ-1955 г. Бронзовото отличие бе извоювано за 3-ото място, след Чехословакия и Румъния, заедно с П. Пондалов, Б. Мошелов, Н. Лечев, Н. Чалъшканов, Т. Симов, Н. Тасков, Д. Денев, Л. Гюдеров, Т. Вутов, Я. Оташлийски и Г. Генчев, с треньор Г. Кръстев.

Подобни престижни медали Боби повече не постигна, но изкачи други 3 върха, чиято висота е съизмерима със стойността на такива медали. Първият бе изкачен на 18.04.1954 г. в София. На пистата пред сектор А на ст. „Васил Левски”, пред повече от 20 000 зрители, България-СССР-3:2!!! Макар и приятелска, тази среща стана историческа за нас, защото руснаците дойдоха без да познават вкуса на загубата: от 100 мача – 100 победи... Исполинът на родния волейбол Гюдеров водеше към тази победа основния ни състав с П. Пондалов, Д. Захариев, Б. Мошелов, Т. Симов и С. Гаврилов /от отбора на съветските граждани в България „Червена звезда”/.

Момент от този паметен мач. Б. Гюдеров атакува двойния блок на руснаците. Вдясно от него П. Пондалов, вляво Т. Симов.

Втори висок връх Боби покори пак в София-1957 г., когато изведе националите до победата на демонстративния турнир, с който волейболът стана олимпийски. Нашите заслужено го спечелиха, без нито една загуба! Така по време на 53-ата сесия, високата класа на силния международен турнир и на победителите убеди членовете на МОК да приемат волейбола в олимпийската програма. 14 българи имат тази заслуга, а за всеки мач треньорът Д. Еленков и помощникът му К. Шопов определяха 12.

Българите – победители в турнира, от ляво надясно, прави: Б. Гюдеров-капитан, В. Симов, Б. Мошелов, Т. Вутов, Т. Симов, П. Топалов, Д. Шойлев, П. Пондалов и В. Господинов; клекнали, Я. Оташлийски, Н. Руски и Н. Лечев, а липсващите от снимката са Д. Захариев и Ил. Асенов.

Гюдеров доживя да изкачи и трети такъв връх, като достигна до олимпийския дебют на волейбола. Освен капитан, той бе и играещ помощник на треньора Д. Захариев на Игрите в Токио-1964 г., където станахме 5-и, след СССР, Чехословакия, Япония и Румъния.

На летище София, преди отпътуването за Токио, от ляво надясно: Б. Гюдеров-капитан и помощник треньор, Сл. Жотев, А. Коритаров, С. Сръндев, Д. Захариев-треньор, П. Кръчмаров, Г. Константинов, П. Панталеев, Ив. Кочев, Д. Каров, К. Иванов, Г. Бояджиев и Л. Стоянов.

Почти съм сигурен, че няма друг спорт у нас, в който един човек 15 г. да е носил националната капитанска лента, каквато чест имаше Б. Гюдеров. А едновременно, но 20 г. той я носеше и в родния си „Миньор”, когото 7 пъти изведе до шампионската титла и 2 пъти до купата на България, като спря да се състезава-1967 г.

Един от най-силните състави на „Миньор”. От ляво надясно, прави: Б. Гюдеров-капитан, Н. Тасков, Л. Гюдеров, Сл. Жотев, Мл. Гоцев и Ст. Велев; клекнали, Е. Димитров, А. Коритаров, Д. Вучков и Ст. Георгиев.

И никога не смени черно-жълтата си фланелка № 8 с друга клубна. Освен всичко, тренираше и 6-кратните шампионки от „Миньор” – с няколко националки, между които и съпругата му Бистра Здравкова.

Волейболното семейство Гюдерови, с едногодишната им дъщеря Ваня.

Титанът – вожд! Такъв ще си остане за родния волейбол Б. Гюдеров.

............................ /Асен Минчев/