Г-н Иванов, 8 години от бронзовите медали на Световното първенство в Токио. С чувство на радост или носталгия си спомняте за този успех?

-Естествено, че с чувство на радост. Това е нещо, което ние сме си извоювали и поне аз винаги се радвам, когато си спомням за Световното първенство в Токио.

Преди началото на шампионата очакванията в България бяха много големи.  Как се справи отборът с това напрежение?

-Тогава не успяхме да се справим с напрежението, когато играхме на 1/2-финал с Полша. Там ни дойде малко в повече и може би това бе единствената по-голяма грешка, която направихме на това първенство и за съжаление тя ни струваше медал с по-различен цвят. Иначе като цяло през останалото време успяхме да се справим много добре.

Коя бе най-силната страна на българския отбор тогава според Вас?

-Сплотеността. Определено колективът бе най-силното ни оръжие.

Какво не ни достигна при загубата от Полша с 1:3 на 1/2-финала?

-Мачът си вървеше за нас почти през цялото време, но може би малко опит не ни достигна. Не бяхме играли на толкова високо ниво по това време.

Обикновено разочарованието след поражение на този етап е много голямо и действа демотивиращо. Как го приехте вие в съблекалнята?

-Ние бяхме отишли в Япония, за да демонстрираме, че можем да бъдем част от големия волейбол. И след загубата от Полша си дадохме сметка, че може би не сме дорасли за финал, въпреки че много ни се искаше на всички. Всеки си го преживя по различен начин, но при всички положения успяхме много бързо да игнорираме тази горчивина, която малко или много се появява след едно такова поражение, за да можем да сме в добро състояние на следващия ден. Защото знаехме, че срещу Сърбия и Черна гора ще ни бъде много трудно.  

Кое се оказа ключово за победата срещу Сърбия и Черна гора в спора за бронза?

-Искахме да покажем, че можем да сме част от най-добрите отбори в света тогава. Усещахме го и от предишни години, че имаме сили да го направим и там беше подходящата сцена това нещо да стане. Ключово за успеха беше мотивацията. Сърбите до тогава имаха положителен баланс при победи-загуби в мачовете срещу нас и очакваха, че и този път ще ни победят по-лесно. Но ние имахме по-силна мотивация и по-голяма увереност.

Световното бе истински маратон с много пътувания от един град до друг, а нашият отбор често предизвикваше еуфория сред местните фенове на волейбола, които Ви спираха за автографи и снимки. Как се отрази всичко това на Вас играчите?

-Едва ли е имало някакъв негативен ефект върху нас. Свиква се и с това.

Можете ли да разкажете някоя интересна случка от залата, извън нея или по време на някое от пътуванията?

-Нещо много интересно, което лично на мен ми направи впечатление бе в един от дните, когато тръгнахме да излизаме от хотела, за да се разходим (смее се). И пиколото на хотела, което бе на входа съвсем традиционно ни се покланя, за да ни изпрати. Ние чисто машинално също му се покланяме в знак на уважение, при което на мен ми направи впечатление, че в момента, в който ние му кимнахме с глава той отново ни се поклони. И на мен ми стана любопитно, ако му кимна още един път с глава какво ще стане. Кимнах отново и той отново се поклони човекът. И в продължение сигурно на 15 минути го държахме на вратата на хотела, при което той седеше и ни се усмихваше най-любезно и ни се покланяше всеки път. Това беше един своеобразен културен шок за мен. Защото бе видимо, че ние го правехме с цел експеримент, но въпреки това той по никакъв начин не показа, че е обиден, нагрубен или каквото да било. Усмихваше се през цялото време, покланяше се съвсем любезно и всъщност на края ние загубихме търпение, а той си седеше спокоен на мястото и се покланяше. 

В България бяхте посрещнати подобаващо като истински герои. Това ли е най-голямата награда за един състезател?

-Най-голямата не, но това има своето значение. Всеки един състезател, колкото и да не иска да си го признае, се ласкае от одобрението и любовта на публиката. За много хора може да е било много важно, но да кажем, че е най-важното в живота на един спортист не мисля. Все пак волейболистите преди всичко играят на игрището, за да доказват себе си и да постигат успехи. Да, когато има хора, които оценяват това е страхотно, но не феновете са най-важното, колкото и да не искам да го казвам.  

Какво бе за Вас да играете с националната фланелка?

-Ще бъда кратък и ясен. Едно от събитията, което ми е оставило най-големи спомени е, когато застанем един до друг в залата, а знамето се вдига и звучи националният химн. Според мен всеки един човек, който по някакъв начин е изпитал това усещане знае, че националният отбор преди всичко е чест.

-Изпращаме една тежка година за мъжкия национален отбор. Вашият коментар?

-Не мисля, че има какво толкова да се коментира. За съжаление почти всичко, което се случи в мъжкия национален отбор през тази година бе с негативен характер и не мисля, че трябва да се връщаме към това. Ако трябва да го погледнем от по-оптимистичната страна достигнахме дъното, което е добре. От тук на сетне едва ли може да стане по-зле, така че за напред нещата могат само да се подобряват. Това всъщност е и моето пожелание към отбора. Надявам се със Пламен начело атмосферата в състава да се промени. Мотивацията да се промени, защото Пламен е човек, който знае как да работи с момчетата и се надявам да покаже това и с резултати.  

През следващата година България е домакин на финалите от втора група на Световната лига и на Европейското първенство. Какви са вашите очаквания към националния отбор през 2015 г.?

-При всички положения ще бъде много трудно. Колкото и да се казва, че „вкъщи и стените помагат“. Да така е, само че когато ти си организаторът на един такъв форум като Европейското първенство и знаеш, че над теб тегне една отговорност това е един допълнителен товар на гърба на всеки един състезател, който на моменти може да му окаже негативно влияние. Но пък, който иска да се бори с най-добрите е длъжен да минава през големи препятствия. Така че нека момчетата се учат, нека трупат опит в не само физически тежки мачове, но и в такива с психологическо напрежение.   

Георги Георгиев