От всеки можеш да научиш по нещо, но основна роля в моята кариера имат майка ми, Марчело Абонданца, Атанас Петров и Иван Петков

Лора Китипова е родена на 19 май 1991 г. Висока е 182 см и играе на поста разпределител. През този сезон тя стана шампионка на Румъния и спечели Купата на страната с „Волей Алба“, като игра и финал във втория по сила Европейски клубен турнир за Купата на CEV. С нея разговаряме за дебютното участие на България във Волейболната лига на нациите при жените, за амбициите на отбора и живота извън спорта.

-     Лора, точно на старта на сезона във Волейболната лига на нациите навърши 28 години - прекрасна възраст за волейбол на високо ниво, но всъщност в настоящия състав на националния отбор изглеждаш като ветеран, остана и най-възрастната, която ще играе в битките от турнира. Как капитанката би описала младия български състав?

-     Повечето момичета наистина са доста млади. Хубаво е, че тече процес на подмладяване на състава, но, естествено, липсват момичетата, които са на моята възраст. Надявам се скоро и те да се присъединят към нас. Чакаме с нетърпение Елица Василева, а догодина след майчинство към нас трябва да се присъединят също Христина Русева и Емилия Николова. Волейболната лига на нациите е мястото, където може да се трупа опит и е хубаво, че сме подмладени именно за този турнир, в който играят най-добрите отбори в света. Ние трябва да го използваме за обиграване на младия ни състав и израстване. Сега изграждаме нашия отбор за бъдещето.

-     След спечелването на Златната европейска лига и интерконтиненталния турнир в Перу България се класира и вече дебютира във Волейболната лига на нациите. Усещаш ли по-завишени очаквания, независимо, че и конкуренцията вече е на най-високо ниво?

-     Миналата година играхме много силно, макар отборите да не бяха на нивото, на което са тези, срещу които се изправяме в момента. Ако играем по този начин, ще победим доста от съперниците си и тази година. За съжаление сега все още не сме достатъчно сработени. Както аз, така и някои от другите момичета още не сме във върхова форма. Така че ще ни е малко по-трудно докато се сработим и напаснем.

Към националния отбор на България винаги е имало високи очаквания. Надявам се с времето да показваме по-добри резултати и да радваме феновете. През първата седмица от ВНЛ в Русе имаше много позитивно настроени хора, които ни поздравяваха след всеки мач, което е страхотно. И въпреки че загубихме, аз смятам, че играхме много добре.

-     Какви са реалните цели на България като един от двата най-млади отбора и единственият дебютант във Волейболната лига на нациите?

-     Целта ни е да не отпаднем. Прекалено е да се мечтае за финална шестица, макар да не е невъзможно. Целите трябва да са все по-високи, но за момента е важно да не отпаднем, след като толкова много се борихме през миналата година да влезем в турнира с най-силните отбори. Надявам се догодина отново да сме в Лигата.

 -     В същото време останалите три отбора претенденти за оставане – Доминиканската република, Полша и Белгия, обаче стартираха доста по-успешно във Волейболната лига на нациите...

-     Да, за съжаление не успяхме да тръгнем по най-добрия начин. Щеше да е хубаво да запишем поне една победа, но няма непоправими неща. Пред нас има много мачове, така че можем да коригираме някои пропуски. Щеше да е хубаво да запишем успех над Белгия и бяхме много близо, след като водехме 2:0, но не трябва да гледаме назад, а да се стремим да се подобряваме и да наваксаме в предстоящите седмици. Ние и белгийките сме с най-млади състави, но Белгия е с отбор, който работи заедно от доста време.

 - Какви уроци научихте след първата седмица от ВНЛ и три мача, от които реално можехте да стартирате дори с две победи - над Япония и Белгия преди сблъсъка с актуалните шампионки от САЩ, но в крайна сметка загубихте и трите срещи? С какъв актив излиза България от домакинския турнир освен едната точка в Русе?

- Видяхме върху какво трябва да се работи. Треньорът Иван Петков завъртя доста състави, за да прецени кой къде ще пасне най-добре. Проверихме върху какво трябва да се наблегне и къде трябва да търсим повече сработка.

-     През втората седмица започнахте добре, но загубихте от друг претендент - Полша, а в третата седмица ще срещнете последния директен съперник за оставане във ВНЛ - Доминиканската република. Какви са очакванията ти от предстоящите двубои?

-     Всеки път, когато излизаме на игрището, го правим за победа. Дали ще се получи или не, е отделен въпрос. Но никога нагласата не е да паднем и всичко да свърши по-бързо. Това го гарантирам за всяко едно от момичетата. Така че очаквам да покажем най-доброто и да победим. Трябва да побеждаваме! По-добре грозна победа отколкото красива загуба. Надявам се да запишем победи - не само над директен съперник, но и над другите отбори.

-      На олимпийската квалификация ви очаква наглед невъзможна мисия срещу САЩ, но в спорта няма забрана за мечти и амбиции. Колко процента реализъм има в мечтата ви за Токио 2020 - независимо дали след квалификацията със САЩ, Аржентина и Казахстан, или след втората възможност в началото на 2020 г.?

-  Според мен, шансовете ни в САЩ не са малки. До тогава ще се върне и Елица Василева, а и ние ще сме много по-сработени като отбор. Така че не е невъзможно. И там отиваме с нагласата да побеждаваме. Винаги подхождам с уважение към всички наши съперници. С цялото ми уважение към тях, смятам, че ще бием Аржентина и Казахстан и главният ни конкурент са американките. Да, изключително силен отбор, актуален шампион във Волейболната лига на нациите. Видяхме и в Русе, че имат дълбочина в състава, голяма класа и избор сред много качествени състезателки. Но няма невъзможни неща.

 -     Коя е любимата ти съотборничка в националния отбор – на игрището и извън него?

-   Две са – Емилия Николова и Ива Монова. Те са ми приятелки и в живота. Добри приятелки са ми също Христина Русева и Елица Василева. Те са ми най-близки и винаги много съм си ги обичала.

 -    Как се играе с приятелки? Може би със затворени очи...

-    Не е така. Когато съотборничките не са ти приятелки, понякога си премълчаваш някои неща. Но ние като близки хора си казваме всичко в прав текст. В повечето случаи това е позитивно, но понякога може да изиграе и лоша шега. Извън игрището обаче никога не сме имали сериозни проблеми.

 -    Имаш ли ритуал преди мач, суеверна ли си?

-   Не. Не се влияя от суеверия и ритуали. Понякога слушам музика, друг път играя на телефона, но нямам ритуали - да съм със с едни и същи чорапки или фибички. Просто не смятам, че това допринася по някакъв начин за успеха. Главното е в главата.

 -   Има ли тогава нещо, което те надъхва и мотивира? Някакъв определен стил музика например...

-    Когато излизаш да играеш мач, вече трябва да си надъхан и мотивиран за победа. Слушам рап и черна музика, но нямам навика да си пускам точно определена песен. Нямам специални ритуали. Никога не ми се случва да правя едно и също. Много обичам кока-кола и преди пиех кола преди мач. Но спрях, защото понякога ми вдига повече адреналина. Треньорът ни Иван Петков е по суеверията, него трябва да го питате за тези неща.

 -     Имаш ли хоби и какво правиш, когато ти остане време от мачовете и тренировките?

-     Любимо ми е да спя. Много обичам да спя. Обичам и да ходя на кино. Дори филмът да не е хубав, просто да съм там, да ям пуканки. Обичам да съм със семейството си. Опитвам се да прекарвам максимално много време с любимите си хора, когато имам възможност. Много от времето ми заема и моето куче. Английски булдог, казва се Грут. То беше с мен и в Румъния. Извън залата се занимавах само с него – разходки, къпане, игра., постоянно се занимавах с него. Иначе, като всеки човек, обичам да съм с приятелите си.

-  Домакинствата, които приема България също помагат за популяризирането на волейбола. В Русе например, повече от 100 деца са се записали да тренират волейбол след Световното първенство за мъже през миналата година...

-     Това е много хубаво. Сестра ми също тренира волейбол при майка ми, която е треньор в „Берое”, а преди около 5 години работеше в Казанлък. Преди години всички бяхме много дисциплинирани – когато има мач, всичко е подчинено на него. Сега сякаш това не е основен приоритет за младите момичета. Предпочитат да си ползват ваканцията, да отидат на село. А за нас, когато бяхме малки, всичко беше тренировки и мачове. Не сме имали дори абитуриентски балове заради волейбола. Днешното поколение сякаш има други приоритети и се надявам да ги запалваме все повече по спорта с нашите победи. Защото да се спортува е много хубаво и много важно. Аз не мога да си представя да живея без емоцията на волейбола.

-     Какви са най-ценните съвети, които си получавала и от кого?

-     От всеки треньор можеш да научиш по нещо. Всеки мой наставник ми е помогнал по някакъв начин - било психически, да ме изгради като характер, било като техника или тактика. Четирима са хората, които имат основна роля в моята кариера. На първо място е майка ми, която постави основите. Сегашният треньор на мъжкия отбор на „Хебър” (Пазарджик) Атанас Петров пък ме накара да стана разпределител, тъй като преди това бях посрещач. След това Марчело Абонданца, който страшно много ми помогна да се изградя като разпределител. И сега Иван Петков. Това са хората, които са ми повлияли най-много.

-     Майка ти продължава ли да ти прави разбори след мачовете?

-     Не. Още когато бях на 19 години, бях много изнервена след един мач. Тогава тя започна да ми обяснява разни неща и й каза, че не желая повече да ми говори за волейбол. Така че, ако аз не я питам, се ограничава до „Браво, маме” или „Не беше много добре.“ Но детайлни разбори не правим.